Hashmi and The Mothership

И тъй като ми писна да слушам, гледам и чета какви ли не простотии за грешниците в България, и техните съдници, ПР-и, и “съотборници”, публикувам едно писъмце, което да ви светне за пореден път какво се случва в тази държава. И тъй като имам гражданска позиция и гледна точка по въпроса и смятам, че едно наказание трябва да бъде възмездено независимо от “известността” на прегрешилия, парите, “наляти” в него, политическия му чадър и тн. Позволявам си изключително рязък изказ и мнения относно двойните, тройните и тн. стандарти в правната култура на България. За пореден път съм разочарован от тази държава, защото Родината ми е прекрасна…

Още малко също по темата:

“За един чичко Полицай, един Полицейски бус, х-л Марица и играта на двойни стандарти”

http://www.badzhakov.com/blog/?p=104

“Полицейска кола спряла в тунела под х-л “Тримонциум” - Пловдив ?!?!?!?“

http://www.badzhakov.com/blog/?p=93

Ето и писъмцето, с което потвърждавам гореказаното, плюс някои линкчета да си припомните за какво става дума :

БТВ - “Търси се” (или : “Как да направим ПР на златен медалист, убил човек”)

http://vbox7.com/play:3490f896

—————————- Оригинално писмо —————————-
Тема: Snimki ot edin zabranen lqv zavoi
От: “Pavel Badzhakov” <info@badzhakov.com>
Дата: Thu, Септември 20, 2007 19:30
До: btv_reporterite@btv.bg, gospodari@gospodari.com, rdvr_p@plovdiv.mvr.bg, news@bnt.bg
————————————————————————–

Здравейте,

Пиша Ви по повод разочарованието ми от органите на реда.
Днес, 20.09.2007 към 13:05ч. пресичайки с велосипеда си пешеходната пътека
на бул.”Марица” една
от силно натоварените улици в гр. Пловдив, водач на автомобил с
регистрационен номер, който по памет беше
пловдивска регистрация с цифри 0387, направи забранен ляв завой от бул.
“Цар Борис III-ти Обединител” по посока бул. “Марица” (пред х-л Марица),
при който за малко да ме блъсне. С очевидните си жестове на неразбиране от
действията му, посочих двете наскоро пребоядисани непресечени линии, и
макар, че не съм шофьор знам, че това забранява изпреварването и
пресичането им. Шофьорът ни най-малко не се притесни, посочи ми среден
пръст и с пълна газ продължи напред по бул.”Марица”.
За “щастие” на тридесетина метра от случката, но на осрещната страна на
булеварда имаше автомобил на полицията, предполагам от 3-то РПУ, намиращо
се съвсем наблизо в района. Отидох при тях с идеята да попитам забранен ли
е наистина левият завой отсреща и обясних ситуацията. За мое огромно
разочарование получих само отговор, че проблемът си бил мой, нямало какво
да направят по въпроса, да съм се пазил повече,и че “ДА”, там било
забранено да се прави ляв завой ?!?!?!? В последствие се оказа, че левият
завой е “НАПЪЛНО ПОЗВОЛЕН” - стига да не те хванат!!! Честно казано,
по-аругантен отговор скоро не бях чувал, камо ли от органите на реда, в
които “УЖ” трябва да вярвам и да търся помощ при инцидент от подобен
характер….. Прибрах се в офиса си, но афектиран от случилото се реших да
отида на мястото и да снимам ако някакво нарушение бъде направено. Десет
минути след разговора ми с полицая на мястото вече нямаше и следа от
патрулна кола, нямаше полицаи, което ми се стори много странно. Поради
това, че се занимавам професионално с фотография явно ще се наложи чрез
нея да покажа какво имам предвид.
Искам само да вмъкна, че серийните кадри са направени в продължение на
около един час във времето
между 13:23 и 14:32 ч. по данни на апарата ми. За този един час, ако
всичките заснети нарушения бяха
отразени от полицията, съставени актове или наложени глоби, въпреки, че
имам бегло понятие за “цените” за такъв род нарушения, съм абсолютно
сигурен, че община Пловдив би събрала за този един час повече от 2-3
хиляди лева. Да не говорим, че последиците от забранените действия от
страна на шофьорите биха могли и почти бяха на моменти (личи от кадрите)
предпоставка за катастрофи с много сериозни последствия… От кадрите,
които изпращам, заради намаления размер, не могат лесно да се видят
регистрационните номера на повечето автомобили, но ако някой изобщо реши,
че ще са от полза, ще предоставя оригиналните такива веднага. Потресен
останах от факта, че за тези близо 700 кадъра ясно се виждат над 200
нарушения ??!?!?!
И ако това не е достатъчно доказателство, нямам какво повече да кажа,
освен, че идват избори, и че пак някои хора
ще се бият в гърдите колко много и съвестна работа са свършили, колко ЩЕ
свършат и как накрая пак ще се окаже, че няма пари в общинската хазна…
Предполагам, че това ми писмо ще породи само широки усмивки по лицата
ви(за огромно мое съжаление), но все пак реших да го напиша.
Та дали там стават някакви нарушения?!?! Явно аз не разбирам закона
правилно, сами преценете…

Снимките:

http://www.badzhakov.com/blog/blogimages/lqv_zavoi.zip

Павел Баджаков

20.09.2007
Пловдив

Share/Save

Напоследък мислите ми летят хаотично от едната стая в другата, от едно време в друго, но едно нещо ми направи много голямо впечатление. Очите на хората, дошли от някъде, там, далече, прекрасното, неизживяно някъде… Разглеждам снимки, та нали това ми е работата, да попивам всичко, дори в най-малките детайли. Задавам въпроси - отговаря ми се, но онзи пламък, тамошният пламък пали зениците им като малки светофарчета при всеки мой въпрос това що така, ми тука много добре изглеждат нещата и тн и тн. Знам, знам, ще кажете, че и в моите очи го е имало, и като се замисля, така си беше… И аз така пламенно разказвах за всичко покрай мен, надълго и нашироко, почти по Уайлдовски, как по пето авеню преминава конната полиция, че усмивките на хората в 4 сутринта ме сгряваха, ако и да знаех, че са просто ей така, и че свободата е в главата ни, а не виси по безбройните флагове, наситени с мажорно звучене… Отплеснах се, и ако се погледна и моите зеници най-вероятно ще са същите като техните… Все си мисля, че е много добре младите хора да видят свят, защото изискванията им към самите себе си когато се завърнат ще са по-големи, по-освободени, по-по-каквото там… Погледът ми е на изток. Така и не разбрах защо Япония ми се е забила толкова дълбоко в мислите и мирогледа ми, дали от онзи прекрасен “виновник” - покойният Семов, който още по “онова” време ми разказваше в страниците за чудесата на една хилядолетна култура, дали от над 50-те японки, с които дълги години водех кореспонденция, ех, романтиката по писането на писма, чакането им… Красивото изписване на името Наоко Танабе и смешните ченгелчета, с които се изписваше моето… И не на последно място, огромното удоволствие и изненада да четеш първите редове от японско писмо с български думи… За мен Япония се превърна в сън, реалност, живот, мислене, точност, но така и не съм се докосвал до нея - сънуваната… Ето, пак онзи поглед ме пронизва, този път е собственият ми. Намислил съм си тази година да докосна земята на самураите. И съвсем нескромно си го представям… Така:
Лекият бриз гали стръкчетата на зелените треви под дългите, дълги стъпала на свещения храм. Нейде се чуват едва доловими, малките звънчета провиснали над главите на монасите. Гласчетата им навяват спомените за духовете на миналото. Звън, звън, звън… Бели малки обувчици притичват по безкрайните веранди издавайки онзи трепетен съскащ звук на очакването, плахо и равномерно…
Залез е. Слънцето е уморено от дългия си поход и с последните си червено-златисти езици лакомо подпалва изрисуваните с кратки мъдрости бамбукови фенери, леко поклащащи се от онзи, познатия бриз… Чува се приплъзване на оризова врата… С-с-с-ът. Детските крачета бързичко се освобождават от неудобното сабо, потропващо нетърпеливо, се търкулва настрани, влизат в малката уютна стаичка, обляна в млечната светлина на свещичките и смирено присядат до ниската почти до земята масичка… Всичко наоколо е така простичко, толкова нежно и крехко, аха да се скърши… Женски ръце се присягат към купичка ориз, някак ловко по котешки хващат клечиците и в почти безвременната тишина поднасят ястието към устните… Тихо е, някак си японско тихо. Мислителски, вечно, одухотворено притихнало тихо. Нищо и никой не смее да трепне пред това безкрайно съвършенство. Меката, черна като катран копринена коса се спуска по ленивите нежни завивки на мъничкото татами и пада с тежестта на жеравно перо по пода, потреперващ изпод ефирното и гъделичкане… Навън, под безкрайното небе, камъчетата образуват пясъчни кръгове, превръщащи се във все по-големи и големи вълни, разливащи се в езерната зеленината.
Нощ е. Само синигерите накацали по напъпилите череши се обаждат. Фиу-фиу-фиу… А луната се усмихва отгоре им, безкрайна, далечна, топла, чакаща да я замени изгряващото слънце…

Natasha Bedingfield - “I Bruise Easily”

http://www.sonypictures.com/homevideo/memoirsofageisha/index.html

http://lastsamurai.warnerbros.com/home.php

http://iwojimathemovie.warnerbros.com/lettersofiwojima/framework/framework.html

http://www.lost-in-translation.com/

Share/Save

Тази година ми дойде в повече !! Загубих любими хора, загубвам и любими приятелчета… Не знам защо, но позитивизмът ми, който вече 30 години не ме е изоставял и за секунда, снощи рухна и се предаде на безкрайните сълзи, поредното прекрасно същество от живота ми си замина… Не стигна това, ами на сутринта, още едно мъничко невинно създанийце също… Не знам вече в какво да вярвам. Убедих се, че човешката злоба няма край !!! Убедих се за пореден път, че ние, българите, като народ, едва ли ще се оправим някога :-(. Вярвам че ТЕ сега са на по-доброто място, Вярвам, че ТОЙ е имал нужда от тях, ей така, просто, защото са били милички и добри, и са ни носили само радост във всяка една секунда от живота ни. Вярвам, че сълзите ми ще текат отново и отново, докато се изтекат и няма да мога да плача повече. Вярвам, че някой ден ще има и повече усмивки, любов и светлина в очите ни. ЩЕ ИМА ! НО няма да е днес, нито утре! Задавям се, просто не ми се диша… Но ако не го ИЗпиша, ще избухне като милиони атомни бомби вътре, там дето най-много боли. там дето най-много забиваме острите шишове, там дето камшиците, с които шибаме са от спомени и думи… А пръстта е така замръзнала, че ЗЕМЯТА не иска да ги приеме даже !!! Знаете, че ви обичам ! Искам новата година да е изпълнена с Любов и Благодарност !

Share/Save